- Ваше Високопреосвещенство, Великден е най-светлият християнски празник. Какво всъщност е Възкресението?
- Това е ново начало, победата на живота над смъртта. Основанието на вярата на всички християни по света. Ако Христос не бе възкръснал, празна щеше да е нашата вяра и суетна нашата проповед. Така че Възкресението не напразно се нарича "Празник на Празниците" и "Тържество на Тържествата". То е опората, надеждата, смисълът на вярата на християните. Христос именно затова се принесе в жертва на кръста, за да изкупи греховете на човеците и да възстанови връзката между Бога и тях. Не напразно Църквата Го нарича новия Адам, защото както и чрез Адам влезе грехът и смъртта в света, така и чрез Христос – Новия Адам, дойде изкуплението и животът заедно с надеждата на човеците да може да станат синове Божии.
- За какво да се помолим в тези смутни времена, в които живеем?
- Най-вече Бог да ни укрепява в пътя на вярата, да ни дарува смирение и търпение, да усилва вярата в сърцата ни, за да устоим на бурите на житейското море. Без Бога и вярата в него много трудно можем да ги преодолеем, защото вярата е надежда. Тя е опората в трудните ни моменти, за да не загубим почва под краката си. Така ще можем да изградим отново онова, което сме загубили. Ще знаем, че без Бога нищо не можем да вършим. Затова се уповаваме изцяло на неговата подкрепа, на неговата милост, както се казва в една от молитвите, за да преодолеем всяко зло.
- Някои обаче биха попитали защо ни се изпращат такива изпитания? Как да ги приемаме?
- Трябва да ги приемем с твърда вяра и да знаем, че Бог допуска изпитания, за да изпита и нашата вяра, може би да ни напомни, че сме се отдалечили от него. Отклонили сме се от пътя на следването на Христос и така той иска да ни вразуми. Не винаги това, което се случва, е наказание. Бог е любов, Бог е преди всичко онзи вселюбящ баща, който не иска неговите чада да се погубят. Както всеки родител се грижи за своите деца, така и Бог се грижи за всяко свое дете и всеки християнин. Когато види, че някой пада в праха на греха, се старае всячески да му помогне и да го издигне.
- Изминахме тежък път по време на пандемията, в началото на който дори обсъждахме дали храмовете да затворят врати, дали да се дава Светото причастие. Отказа ли се българинът да влиза в храма или напротив - търсихме повече утеха в Бога?
- Според мен решението да оставят отворени храмовете по време на пандемията беше исторически акт, защото в цяла Европа бяха затворени. Това е голяма опора и надежда, защото мястото, където хората могат да упражнят вярата си, е храмът. Това е домът Господен, където се преподават благодатните дарове на Светия дух в тайнствата, където свещеникът всекидневно служи Света литургия и пренася безкръвната жертва Господу от името на богомолния народ. Именно в тези времена, когато имаме повече нужда от опора и надежда, Църквата не остави своите чеда, като не позволи храмовете да бъдат затворени, което за нас е наистина едно голямо добро. Тогава то беше високо отговорно решение на държавата. Смятам, че в крайна сметка тази стъпка е повече положителна. Разбира се, имаше критици за приемането на Светото причастие, но от дистанцията на времето може би хората ще осъзнаят за значението на Църквата. Хората виждат, че имат нужда от твърда опора в техния живот. Затова си мисля, че ролята на Църквата е много важна в тези моменти, за да може да ги утеши. Това е и нейната задача - да бъде утешителка в скърбите, твърда опора в живота.
- Непрекъснато дискутираме публично темата за загубата на ценности. Братски народи воюват един срещу друг, какви поуки да си вземем?
- През последните години по света има голям дефицит на любов между хората, истинска Христова любов. Става дума за онази себежертвена любов. Христос казва, че никой няма любов, по-голяма от тази да положи душата си за ближния. И затова трябва да се замислим дали сме готови за тази любов – да се отречем от себе си в името на ближния, на Бога. Да се лишим от нещо, което ни е потребно в името на страдащите и нуждаещите се. Липсата на любов поражда вражда, войни, всички онези кризи, на които сме свидетели и които ни отдалечават от Бога.
- Какво тогава да правим, за да се доближим до Бога?
- Да се молим. Божествената любов не е даденост. Тя е дар от Бога. И когато се молим, когато имаме търпение, живеем според своята вяра, Бог ни благославя с благодат и я раздаваме безрезервно.
- Има ли нещо вярно обаче в това, че сме състрадателни предимно по празници? Тогава обикновено се включваме в благотворителни кампании, след това забравяме, че тези хора са в нужда и през другото време.
- Като че ли наистина хората се сещат за добродетелите, за ценностите само в определени дни в годината. А ние трябва да сме добротворци, състрадателни всекидневно. Не можем да чакаме да дойдат големи християнски празници, за да помагаме и сякаш с това да изкупим своята съвест. Някои хора търсят някаква компенсация, съзнавайки своето бездействие през годината. Смятат, че с една такава кампания могат да спечелят дръзновение пред Бога. А в крайна сметка, Бог е сърцеведец. Той вижда нашите мисли, знае най-добре какво е в нашето сърце. Затова не е необходимо да правим големи неща, нужни са простички неща, защото там е Бог и истината. Излишни са големи и помпозни кампании, с които търсим едва ли не човешката слава. Трябва всекидневно да помагаме с молитва, подадена ръка, дори парче хляб, ако мога да се изразя по този начин образно. Хората имат нужда от топлина, разбиране, блага дума. Не е нужно да се събират огромни средства. Вярно е, че има такива, които помагат това да стане, но не го афишират, защото тяхната награда е от Господ. В Свещеното писание е казано „лявата ръка да не знае какво прави дясната“. Затова призивът ми е хората да бъдат добротворци през всички дни на житейския си път. Всеки според мярката на възможностите си. Един със съпричастност и грижа, втори – със средства. Добротворството има различни лица, затова нека бъдем такива и вестители на Божия мир.
- Загуби ли наистина семейството устоите си като институция? От там тръгват все пак ценностите, на които учим децата си.
- За голямо съжаление по ред причини като че ли семейството изгуби смисъла за това да поддържа връзката между мъжа и жената, както Христос и Църквата. Както Христос е глава на Църквата и я основа върху своите любов, страдания и накрая върху възкресението, така и мъжът трябва да бъде опора на жената. Помощник в тяхното съвместно съжителство, а основната задача е да отгледат децата си според християнските ценности. Много са причините за отслабването на устоите на семейството. Може би това се дължи на всички онези външни влияния на нашето общество, които не са присъщи на Христовата Църква. Последните години в общото семейство на Европейския съюз, освен добрите практики, наложихме в ежедневието си и лоши. Те се загнездват в обществото и подменят ценностите ни. Затова Църквата издига глас, когато има изпитания и предизвикателства. Изправени сме пред нетрадиционни практики, като еднополовите бракове, съжителството без брак. Няма как да принизиш семейството, което е малка църква в един юридически документ или договор. Отношенията не може да бъдат изградени върху формализъм, където няма любов, няма и истинско семейство. Това притъпява чувствата между мъжа и жената. А децата са чувствителни и са като чиста дъска, върху която родителите трябва да пишат тези основни истини. Тогава обаче тя остава празна.
- Но продължава агресията между подрастващите. Трябва ли да има часове по вероучение, от години апелирате за това?
- Църквата винаги е настоявала да бъде въведен предмет по религия като редовен предмет. Не защото дърпаме чергата към нас, а защото Църквата е доказала благотворното си влияние върху възпитанието на децата - в морал, добродетели, да различават добро и зло. Колкото по-рано обществото узрее за тази идея, толкова повече човешки души ще спасим. Макар децата да живеят в материално благополучие, да учат в елитни училища, в сърцата си остават празни. И тази празнота проличава в отношенията после, в потъпкване на достойнството на другите. Това говори за липса на християнски ценности в техните сърца и най-голяма е отговорността на родителите. Родителите, училището и Църквата трябва да са заедно в общия градеж на ценности.
- Тази година Светият синод се отказа да изпраща делегация в Израел, която да пренесе Благодатния огън. Защо се стигна до тук, премиерът изрази готовност да изпрати правителствения самолет?
- Светият синод на Българската православна църква е преценил и взел това решение, водейки се от своята далновидност. Най-вече това се дължи на реалната ситуация в Израел. Държавата наложи рестрикции около честванията за Възкресение Христово. Има ограничения в броя на вярващите, които ще могат да посетят Божи гроб. Затова Светият синод реши да не поставя в изпитание самата процедура и да достави Благодатен огън, който се пази в храмовете.
- Тоест въпреки призива за среща от страна на премиера Кирил Петков, няма да има промяна в позицията ви?
- Разбира се, че няма да има. Тези отношения се уреждат по реда, заложен според протокола на двете институции. А по време на Страстната седмица всички духовници се подготвят за празника, съсредоточаваме се върху богослуженията. Такива срещи не се извършват.
Това е той:
Роден е на 17 януари 1978 г. в Стара Загора
Завършва Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий” и Богословския факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски”
Подстриган е за монах в Клисурския манастир
По искане на митрополит Николай от 1 май 2007 г. е назначен за протосингел на Пловдивската митрополия. По предложение на Пловдивския митрополит Николай на 23 март 2008 г. е хиротонисан за епископ в пловдивския храм „Св. Марина” и е назначен за негов викарий, като е изпратен на служение в Смолян
От юни 2010 г. е назначен за викарий на Западно- и Средноевропейския митрополит
На 27 октомври 2013 г. е избран за митрополит на Западно- и Средноевропейската епархия на БПЦ и представител на БПЦ в Брюксел
Яна Йорданова
