- Г-н Юруков, поздравления за първия ви пълнометражен филм „До последния каприз“. Вие имате много късометражни и видеопродукции, но това е дебют. Как се роди идеята за лентата?
Отдавна се занимавам с работа зад камера като режисьор, може би вече повече около 13 години. Завърших и магистратура кинорежисура през 2018 г. и оттогава се занимавам с моя първи пълнометражен филм, а именно „До последния каприз“. Работата по него продължи много време, още от 2016-а насам, беше готов 2020-а, но поради пандемията не можехме да го пуснем. Самата идея се роди от дългогодишни разговори с моя приятел Росен Станев, който е роден в Благоевград, но живее в с. Делвино, тъй като той за нещастие заболя от неизлечима болест - множествена склероза, и се наложи да се премести да живее на село, за да му бъде по- удобно. Аз често му гостувах, защото разговаряхме много за този наш първи филм. Казвам наш, защото той е съсценарист и така оттам се роди тази идея да проследим живота на твореца в днешния ден, каква е неговата роля и какъв е смисълът на творчеството и изкуството в един свят, изпълнен с агресия. Основната ни мисъл бе да покажем обратното - а именно изкуството. Снимахме го в едно село в покрайнините на България, където средата е доста чиста и все още неопетнена от урбанизацията. Избрахме за главни герои две момчета, на които им предстои да опознаят света именно в тази среда, да видят опасностите и красотата на света.
- Начинът на разказване на историята е доста различен от всичко, което сме гледали до момента.
- Различно е, защото сме избягали от драматичния социум на съвременния живот. Не разказваме за посткомунистически депресии. Наистина се занимаваме с твореца и неговия смисъл. Цялата история се върти около един виртуозен цигулар, който много отдавна е напуснал България, преследвайки световната сцена, достигнал и до нея с виртуозни изпълнения на майстори от едно време. В разгара на своята кариера той осъзнава, че има нещо непостижимо и то е луксът да бъде автор. Той е великолепен, перфектен изпълнител, но не може да е автор. Отделя се от световната сцена и отива в едно малко българско село, искайки необезпокояван от никого да се посвети на това да усъвършенства до перфектност едно от най-трудните произведения - 24-те каприза на Паганини. И там животът го среща с две момчета от въпросното село, където между тях се развива нашият филм. Бих искал да поканя всички любители на киното да заповядат да гледат „До последния каприз“, който все още е на екран в кината.
- Говорим за съвършенство, има ли такова в изкуството и може ли да бъде постигнато?
- Само по себе си то е утопия, непостижимо. Мото в нашия филм се явява следната фраза: "Съвършенството е животоподдържащо условие. Но пък постигнатото съвършенство е загуба на интерес към живота. Смисълът в преследването на съвършенството е в самия път, който извървяваш, и целта, която си поставяш. Във филма ние сме заложили един паралел, една амплитудност. една крайност в това да покажем инструмента цигулка като инструмент за усъвършенстване и инструмента револвер като агресивно доминиране над другите хора. Някъде в тази амплитудност вътре се съдържа животът.
- Вие сте човек, който освен като актьор може да бъде видян и като режисьор. Къде се чувствате в по свои води?
- Аз съм човек на изкуството, после артист. Защото всяко изкуство съдържа в себе си частица от всички изкуства и като че ли киното е платформа, която обобщава всички изкуства и позволява различните изкуства да са част от едно общо. Така че засега може би в киното се чувствам най-добре, с най-големи предизвикателства, които будят интерес в мен. Бих искал да изследвам това изкуство.
- Щом сме на тази тема, да поговорим за още едно изкуство, което е част от живота ви, а именно музиката и вашия музикален проект.
- Имам огромен респект към хората, занимаващи се с музика. Това са едни много красиви и чисти хора, които аз много уважавам. Във филма ние говорим за музиканти и разказвам за живота на музикант. Актьорите са едновременно и актьори, и музиканти. Николай Димитров - барабани, Стоян Младенов - цигулка и много други. Заедно със Стоян и Николай започнахме да работим по един музикален проект - група „Терпентина“, и правим в момента албум. По време на пандемията имах възможност да работя много по него и сега вече сме в процес на записване на албума, който ще се казва „Носталгия“. Имаме 3 завършени песни, работим около още 4 , като мислим да включим общо 11-12 парчета и смятам, че октомври ще бъде готов. Имам щастието да работя с Петко Славов на баса, с Мартин Стоянов на пиано и, както вече казах, с Николай Димитров от театър „София“ и Стоян Младенов от театър „Зад канала“. Имахме вече няколко участия заедно, концерти.
- Като говорим за музика и театър, замисляли ли сте се да направите колаборация между двете?
- Ние вече направихме и това е представлението „Част от колекция“, което създадохме през пандемията и в което сме заедно с колеги от „Нова генерация“. Това представление е музикално- театрален пърформанс спектакъл, който обиколи почти цяла България и приключи с представяне на голяма сцена на Народния театър. В него има сюжетна линия, има стилове, има музика и песни и наистина се получи нещо много стойностно и съвременно и за нас е удоволствие да го играем. Ние отдавна не сме го играли, но предполагам, че в началото на другия сезон ще започнем да го представяме.
- В кои постановки в театъра могат да ви гледат вашите почитатели?
- Имам много разпределения в Народен театър. Ще играя в пиесата „Нора“ на Хенрик Ибсен. Ще имам и моите стари представления, които и миналата година играхме - “Нова земя“, „Лисичета“, „Когато гръм удари“ и много други, да не ги изброявам, всички могат да ги видят в афиша на Народния. Участвам също така в Театър 199 в спектакъла „Червено“ с Георги Кадурин и имам и моя моноспектакъл „Пилето, което казва Ку“ в Нов театър НДК. Богата програма и се надявам така да продължи и през следващия сезон.
- Лятото как ще го прекарате, ще намерите ли време за почивка?
- Активно се занимавам с това да снимам сериала „Мен не ме мислете“. Снимките продължават до края на юли, след което ще имам около месец почивка, в който да се възстановя и да се подготвя за предстоящия сезон.
- Разкажете ни малко и за образа си в сериала „Мен не ме мислете“. До каква степен намирате себе си в героя?
- Аз винаги намирам себе си в героите си или поне част от мен, какъвто не бих могъл да бъда, което е интересно за мен. Христо е симпатичен мъж, който някак си по свой начин възприема предизвикателствата, които съпътстват неговия живот,. Много честен и много любящ баща, нещо, което все още не съм, баща имам предвид, иначе другите качества на Христо бих казал, че ги притежавам. За мен е интересно да го правя, защото той е симпатичен, забавен, с чисти намерения. Много ми харесва да снимам този проект, защото актьорите са много готини, приятни. Да не говорим за екипа, които е зад камера. Все хора, с които сме работили в различни проекти и се отнасяме с респект и уважение един към друг.
-Тази година се навършват и 80 години от рождението на вашия преподавател Стефан Данаилов, кой беше най-големият урок, който научихте от него?
- Стефан Данаилов ни учеше да бъдем много честни и отдадени на професията, да бъдем подготвени за всякакви ситуации, с които може да ни изненада професията. Да бъдем достойни и с голямо сърце. Ние от време на време се събираме да представяме неговата книга, това е уникално преживяване, което ни позволява да се върнем в предишни години и да си спомним за неговото величие.
ТОВА Е ТОЙ:
-Роден е на 27 май 1978 година в град Сандански
-През 2004 г. завършва НАТФИЗ със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Стефан Данаилов
-През 2005 година влиза в трупата на Народния театър, където играе и до днес
-През 2014 г. на сцената на Театър 199 си партнира с Георги Кадурин в спектакъла „Червено“ от Джон Лоугън, а през 2018 г. е премиерата на „Ясна поляна“
-Носител е на Грамота от Министерството на културата за постигнати високи творчески резултати и принос в развитието на българската култура през 2008 г., както и на редица други отличия.
-През 2017 г. завършва магистратура по филмово и телевизионно изкуство в ЮЗУ „Неофит Рилски“ при проф. Станимир Трифонов
Елизабет Методиева
