А ко пътувате по пътя за Оряхово покрай меандрите на златоносната Огоста около монтанските села, обичайно вече ви посрещат пусти прозорци на бели къщи, пред които се крепят още асми от отел с аромат на диви ягоди. Пътя очертават яки дудове, чиято шума някога е служила за храна на копринените буби. Днес около дърветата тъмни плодове образуват плътни пелени на земята, защото никой не е посегнал да ги обере. Все повече са местата, където няма кой да пресече пътя ви. Забрава поглъща тези някога пълни с живот селища, средища на християнската вяра. Дотолкова, че дори щъркелите напускат гнезда си, накацали по куполите на бели църкви. Сякаш разбират, че техните приятели - хората, вече ги няма да им се радват.
Огоста
Но на един от артистичните завои на Огоста, откъдето плавно започват да се издигат първите хълмове на Стара планина, ще ви учуди гледка, сякаш дошла от времената, когато синът на първия човек Адам, Авел, е предвождал своите стада. Покрай плитчините на реката лениво лежат черни биволи. Ако знаете биволски език, защото има такива хора, можете да ги извикате и те ще потеглят достолепно към вас. Ако се случите в селото привечер, ще се наложи да чакате по улиците, докато се извървят стадата с крави, овце и кози самодоволно, крачейки към кошарите си. На една от пресечните улици се вижда голяма табела с надпис „Към мандрата“.
Изглед към р. Огоста и местността Отвъде, където се намират останки от древния манастир Св. Иван Пусти.
Малко след това ще чуете школски звънец и ще станете свидетел на забравена за този край картина - ученици от най-малките до най-големите на тълпи да изхвърчат от старо училище. Добре дошли в село Владимирово, чието някогашно име е красноречивото и колоритно село Люта. През петдесетте години за жалост името е сменено и е кръстено на името на най-богатия човек в околностите, който е дал пари за Септемврийското въстание. Въпреки желанието на повечето от жителите старото име Люта, с което селото се появява в исторически документи в средновековието, не е върнато.
Камбанарията
Има предания, в които днешните жители на селото са дълбоко убедени, че са верни. А те са, че Люта е благословена, защото е построена на свети места. Затова бедите, които сполетяват околните селища, подминават селото или поне не го засягат в сърцевината.
Животът тук продължава, въпреки че се виждат дълбоки белези на бедност и разруха. Сякаш някаква невидима и здрава сила обгръща тези, които все още живеят в Люта, а тези, които идват на гости, се връщат отново и отново, запленени от някаква неведома сила.
Старата църква
Една от най-удивителните гледки, пред която минаващите през селото се спират нарочно да снимат, е старата църква. До нея се издига по-нова от началото на XX век и така двете образуват православен комплекс заедно с камбанария, строена през XIX век.
И двата храма носят името „Свети Николай Чудотворец“. Старата, въпреки че вече е почти грохнала, се държи, сякаш от нейното оцеляване зависи животът да продължи.
Старата църква Св. Николай, която е паметник на културата.
Печално е, че откакто е обявена за паметник на културата през 70-те години, сградата не е ремонтирана, въпреки че остава надеждата това някога да се случи. А църквата е уникат от далечния XIII век и единствена в околностите. Според легенди и неофициални исторически извори е наричана Латинската църква. Никой обаче не посочва защо, а има само догадки, свързани с времето, през което оттам са минавали кръстоносци.
Латинската черква е плячкосана и тъне в разруха.
В двора има стари надгробни паметници, които свидетелстват за съществуването на манастирски комплекс, построен върху антично селище от I-II век, за което свидетелствaт отломки от битова керамика.
Рицарите
В черквата на рицарите латини все още не е ограбен апостолският фриз. Иконостасът пък е бил изработен от майстори от Дебърската живописна школа. Първоначалният олтар обаче е бил каменен, което свидетелства за това колко е стар храмът. Очевидно иконите и резбованият иконостас са правени много по-късно през Възраждането. В момента църквата е заключена и е почти изцяло ограбена. Стените са замазани с вар и се предполага, че под тях има слой със старинни фрески. Най-големият грабеж на икони е станал по времето на комунизма, може би малко след като храмът е обявен за паметник на културата. Тогава иконите са предадени за реставрация и вече никой не чува нищо за тях. През 1989 г. след идването на демокрацията обаче разрухата продължава.
В селото има още будни хора, които знаят каква ценност е тази църква и че тя вероятно е продължение на раннохристиянската традиция в околностите. Периодично се появяват публикации за това, но властите така и не предприемат нищо.
Мнозина от жителите на Люта са търсили съдействие за църквата в Националния институт за паметници на културата (НИПК) и други исторически институции. Но реакцията почти винаги е била една и съща. Когато се разбере за кой район става дума и кое село, интересът стихва и експертите потъват в мълчание.
Грехове
Хора от селото си обясняват тази привидна незаинтересованост с факта, че още през седемдесетте години, когато колекционерството започва да набира мощ сред по-информирания и с възможности елит, районът е набелязан като извор на истински съкровища от античността, ранното християнство до наши дни. Точно затова всичко, свързано с Люта/Владимирово почти се пази в тайна или публично се неглижира, за да могат иманярите да ровят необезпокоявани, а това, което намират, да влиза в частни колекции, а напълно възможно да се продава и в чужди аукциони.
Откриха мраморна плоча на Диана
В края на XVIII век в района е намерена мраморна плоча с образа на богинята на лова Диана (Артемида). Тя е описана от Феликс Каниц при посещенията му в Северозападна България през 70-те години на XIX век.
Откритата плоча на богинята на лова Диана.
Съхранява се в колекцията на Националния исторически музей. За нея има публикация от 1978 г. от Людмила Мънзова в книгата й „Антична скулптура в България“. Мраморната плоча е от I, началото на II век. Всъщност според проучвания на запад от църковния комплекс над каменната кариера на входа на селото има белези от ранно тракийско селище от I век пр. Хр.
Извор блика край „Св. Иван Пусти“
Едно от най-обичаните места от селяните е местността Манастира, отвъд река Огоста, а районът е наречен от местните Отвъде. Там сред дъбови гори се намира чудодеен каптиран извор. Той никога не спира да шурти и е в основите на раннохристиянски манастир „Св. Иван Пусти“. В поляните наоколо расте защитеният вид див божур, а камъните, вкопани в земята, са изтрити от времето и напомнят за дъно на море. За жалост почти цялата гора е изсечена, но въпреки това местността не е загубила своята мистичност.
Манастирът е опожаряван многократно, а в началото на XIX век е изоставен окончателно. Той е построен на мястото или в съседство с тракийско светилище. А на около 300 метра източно от тях се намират останки от старо селище, което е носело името Преславица.
Допуска се, че едно от имената на село Владимирово в миналото е Преславица, дадено по времето на цар Симеон Велики, когато българската държава се разширява точно до днешното село.
В противоположния край също има останки от друг раннохристиянски манастир с името „Света Богородица“, също опожаряван многократно от кърджалии в края на 18 в. До него са намерени останки от голяма римска вила, обитавана до V век.
Съкровищата на Жабата и виното на траките
Името на една от местностите в околностите на село Владимирово съвпада с името на тракийското вино, описано от Омир в Илиада – Зейла, което означава желано. Мястото се казва Зейще или Зелище. Точно там се намира така желаната от всички иманяри Василкина дупка, известна като Жабата. За нея се твърди, че крие камари със злато от времето на траки, римляни и хайдути от турско време.
Светлана Трифоновска
