- Проф. Павлов, как се зароди идеята на тримата професори за това десет години в България да няма национален празник?
- Вижте, в интерес на истината това не беше идея, а фраза на колегата проф. Петко Петков по време на една пресконференция. Това е по-скоро едно хрумване, което тогава бе дадено за пример. Не че не е възможно това да стане, разбира се. До 1988 г. например в България национален празник не е имало. Идеята на мен и колегите - проф. Петко Петков и проф. Милко Палангурски, беше да излезем с предложение на провелата се малко по-късно историческа конференция да се обмисли коя дата от националния ни календар заслужава да се обяви за национален празник на България. Да погледнем и да обсъдим този въпрос исторически, а не да го налагаме. Една такава дата трябва преди всичко да обединява, а не да разединява нашето общество.
- Коя дата според вас заслужава да бъде национален празник на България?
- Според мен това е датата 24 май, празникът на българската просвета и култура и на славянската книжовност. Това е датата на националното обединение на България. Трети март действително е една много важна дата, на която България отново излиза на картата на света. Но има и други не по-малко важни дати в тази посока, като например 20 май – датата на обявяване на Априлското въстание. Някои дори предлагат за национален празник да бъдат обявени 6 септември – Денят на съединението, или 22 септември – Денят на обявяване на българската независимост. Аз дори бих казал, а защо да нямаме повече от един национален празник. Или да ги наречем дни с официален статут. Аз съм предложил две такива важни и знакови дати: 2 май – Денят на успението на княз Борис Михаил и 6 октомври – Денят на успението на цар Самуил. И двете дати са от Българското средновековие, но никъде не е казано, че знаковите български дати трябва да са само от Възраждането или от новата ни история. И двете дати, които предлагам, са свързани с две важни фигури на едни от най-великите български владетели. Всъщност, когато се говори за определяне на официални дати или национални празници, има и един друг проблем, свързан с това по кой стил трябва те да бъдат отбелязвани: по стар или по нов. Ние, историците, сме на мнение, че това трябва да се прави по стар стил. Но пък някои от тези дати, като 3 март например, обаче са се наложили по толкова категоричен начин с празнуването си по нов стил, че няма как сега да бъдат променяни. За съжаление това с двата стила – със стария и новия, е един голям хаос, от което оправия няма.
- Тъй като споменахте княз Борис Михаил, какво е мнението ви за твърденията на някои, че налагането на християнството било пагубно за българската държава, като това дори се сравнява с по-късното помюсюлманчване на част от българите?
- Напоследък като че ли всички започнаха да разбират от история и да изказват мненията си. Борис Михаил официалиризира християнството в България. Но когато то е наложено от него, християнството не е нова религия за нашите земи. Кубрат е бил християнин, иначе не би могла да му бъде дадена византийската титла патриций. Синът на Аспарух, Тервел, също е християнин. Знаем за Боян Енравота. Сестрата на Крум също е била християнка. Т.е. българските владетели до княз Борис Михаил не били враждебни към християнската религия. Извършената от княза промяна е била одобрена от българския народ. Да, имало е и недоволни, знаем за бунта на 52-та боилски рода, които са били избити от българския владетел. Но по-голямата част от хората са били на страната на владетеля. Не е вярно, че Борис Михаил е избил прабългарите, а е оставил славяните. Точно прабългарите са тези, които са го подкрепили. С налагането на християнството България от военна сила вече се превръща в една цивилизационна и културна сила.
- Друг често дискутиран въпрос е за това защо Васил Левски не е канонизиран от нашата църква. Вашето мнение по този въпрос?
- Васил Левски е канонизиран от българското общество, той има народна канонизация. И мисля, че това е много по-важно от формалната църковна канонизация. Спомнете си какво пише за него Вазов: „Селяните прости светец го зовяха“. За всички нас, българите, той е свята личност. Някои се опитваха да изкарат Левски като борец срещу православието, но това също не е вярно. Той до последно си остава Божи служител, монах и дякон. Мисля, че е крайно време Българската православна църква да преосмисли отношението си към тази изключително светла личност от пантеона на българската история.
- Неотдавна четох, че България е единствената балканска държава, която няма своя писана национална доктрина. Вярно ли е това и какво е вашето мнение по въпроса?
- Да, това действително е така. Преди време Григор Велев, аз и други колеги предложихме на българските управляващи национална доктрина, но те не намериха воля да я приемат. Политическият елит у нас се отнася безотговорно към собствената си страна и народ.
- Като бивш шеф на агенцията за българите в чужбина и като човек, който често се среща с българи, живеещи зад граница, какво е вашето мнение за тяхното отношение към родината? Смятат ли нашите сънародници зад граница, че държавата се грижи за тях?
- Тук не бива да се генерализира отговорът, тъй като нашата емиграция не е еднородна, а мозаечна. Има различни групи с различни виждания. Отношението към България също е различно. Резервите на нашите сънародници зад граница се отнасят по-скоро до липсата и отсъствието на една последователност и внимание от страна на българската държава към тях. По мое време, когато бях начело на агенцията за българите в чужбина, имахме идеята да бъде съставен един световен български парламент, който да се събира на заседания два пъти годишно, като в него да има представители от различните краища на света, където живеят българи. И този парламент да бъде живата трансмисия между сънародниците ни вън от България и българската държава. Друго наше предложение беше организирането на български събори. Направен беше един под егидата на президента Петър Стоянов и моето мнение е, че той имаше много голям ефект. За съжаление, това не можа да се превърне в една хубава и положителна традиция и втори такъв събор не беше направен. А подобни събори правят всички наши балкански съседи. Сега използвам възможността да призова чрез вестник „Телеграф“ тази традиция да бъде възобновена, като съборът може да бъде провеждан под егидата на българския парламент например. Друг проблем, свързан също с българите зад граница, е, че издаваните от тях медии не получават никаква помощ от българската държава. Нашите общности по света са оставени да се оправят както могат.
- Наскоро по медиите излезе поредната информация за антибългарски прояви в Република Северна Македония. Ще спре ли някога конфликтът между двете страни?
- В Северна Македония има един политически елит, който обслужва чужди икономически и геополитически интереси, но не и тези на собствената си страна и народ. Въпросът е иска ли този елит да вкара страната си в Европейския съюз или се интересува само от обслужването на чуждите интереси по оста Белград – Москва. Ние искаме просто хората с българско национално самосъзнание в тази страна да не бъдат дискриминирани за това, че се определят като българи. От страна на македонските управляващи се правят някакви опити за плоски провокации. Мицковски, лидерът на партията с абревиатурата ДПМНЕ, която е узурпирала името ВМРО, борави с някакви остарели болшевишки термини, при положение че партията му е член на Европейската народна партия и подобен език от негова страна е недопустим. Всъщност той протестира срещу Иван Михайлов, който е създател на партията ВМРО, което означава, че Мицковски се обръща срещу собствената си партия. За мен лично ми е необяснима позицията на президента Стево Пендаревски, който е един разумен човек, но явно и той е включен в тази антибългарска пропаганда.
- Като историк как вие бихте коментирали позицията на българските управляващи по отношение на войната в Украйна? Изобщо трябва ли страната ни да заема официално нечия страна или да остане пасивна и встрани от този конфликт?
- Днес покрай това събитие стана като че ли модерно деленето на русофили и русофоби, което според мен изобщо не е правилно. За това, че съм против руската военна агресия, аз не мисля, че трябва да бъда определян като русофоб. По отношение на това трябва ли да заемаме страна в конфликта между Русия и Украйна аз мисля, че България трябва да е на страната на жертвата. Трябва обаче да сме близки и с руснаците, и с украинците. По време на Освободителната война през 1877-1878 г. за българската свобода са се били и руснаци, и малоруси, т.е. украинци. Но в никакъв случай не бива да се отъждествява днешната Русия на президента Владимир Путин с Руската империя на император Александър.
ТОВА Е ТОЙ:
Роден е на 12 юли 1958 г. в с. Пейчиново, Русенско
Завършва Великотърновския университет със специалност „История“
От 1984 г. е преподавател по история на Византия и балканските държави през периода 14-15-и век
В периода 1998-2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина
От 2018 г. е председател на Фондация „Васил Левски“
Сценарист и консултант на документални филми на българската история. Автор е на свое телевизионно предаване
Почетен гражданин на Велико Търново
Носител на орден „Св. св. Кирил и Методий - първа степен“, връчен му на 11 февруари 2021 г. от президента Румен Радев
Иван Георгиев
